14 юли 2010 г.

Защо сме по-богати отколкото умни и щастливи?

Наскоро поредното проучване потвърди, че българите сме сред най-малко щастливите хора в света. В същото време не сме сред най-бедните. В световните класации по богатство сме над средата. Ето моето обяснение защо е така, в текст, който преди време написах за списание BM:
Българите си причиняваме нещастие един друг. Теорията на игрите дава отговор на неудобния въпрос "защо сме такива", който е много неприятен за българите - ние сме изостанали повече културно спрямо развитите страни, отколкото материално. Ако перифразираме един известен виц, сме материално по-богати, отколкото сме умни (в сравнение с останалите; или поне няма критична маса от умни хора, които да променят ситуацията). И по-неприятното е, че не го осъзнаваме - масово вярваме, че за разлика например от американците ние сме сред най-умните нации в света. Математически и логически, теорията на игрите хладнокръвно и безпристрастно доказва, че това не е вярно.

Българинът, както и останалите хора по света, е рационално същество - прави неща, които смята, че са му изгодни и ще направят живота му по-щастлив. Той обаче още не е осъзнал, че животът е игра, в която, ако всеки прави това, което му е изгодно, без да отчита действията и реакциите на останалите хора, в крайна сметка ще загуби. Българинът не дава път на пешеходците на пешеходна пътека, което му се връща, когато самият той е пешеходец; хвърля боклуци навсякъде, което прави средата, в която той живее, мръсна и грозна; взима подкупи и съответно му се налага да дава подкупи (на полицаи, митничари, политици, чиновници, лекари, съдии, прокурори...); укрива данъци, което създава голяма сива икономика и скъпа данъчна администрация; злоупотребява с бюджетни пари, което води до разхищение на парите, които дава като данъци; настоява за привилегии, което създава недоволство сред останалите и ражда нови привилегии, за които и той плаща. Накратко, българинът не е осъзнал, че сътрудничеството с другите хора ще направи живота му по-добър - нещо, което е доказано от теорията на игрите и което може да се види на практика в развитите страни.

Теорията на игрите се опитва да определи какви действия трябва да предприемат играчите, за да постигнат най-добрия резултат за себе си в голям брой игри. Резултатът за всеки участник зависи от стратегиите на всички останали. При игрите с нулев резултат печалбата на един винаги е загуба за друг (например боксов мач). А при игрите с ненулев резултат има възможност за взаимна печалба, взаимна вреда или за някакво средно положение - цялото е различно от сбора на отделните му части. Най-известната игра от този тип е "Затворническата дилема".

Полицията арестува двама заподозрени. Тя не разполага с достатъчни доказателства за извършено престъпление и ги разпитва в различни стаи, като предлага на всеки от тях сделка - този, който си признае и предаде партньора си, ще бъде освободен, а другият ще получи голяма присъда (10 г. затвор), защото срещу него ще има доказателства, без да си е признал престъплението. Ако никой не предаде другия, и двамата ще получат минимално наказание (по 6 м. затвор) заради липса на доказателства. Ако и двамата си признаят и се предадат взаимно, ще бъдат наказани, но не прекалено сурово (по 2 г. затвор). Проблемът е, че ако всеки вземе решението си рационално, двамата не биха си сътрудничили. Защото рационалният избор на всеки е да предаде другия. Изборът е между две възможности, но добро решение не може да вземе, без да се знае какво ще направи другият. Всеки разсъждава така: ако другият си признае, а аз мълча, получавам 10-годишна присъда, следователно в този случай е по-добре да го предам, за да получа двегодишна; а ако другият си мълчи, също ще спечеля повече, ако го предам, защото веднага ще бъда освободен, вместо да седя 6 месеца в затвора. Съвсем логично и двамата се предават взаимно и получават сравнително голямо наказание. При това всеки действа напълно рационално. Тази игра е с ненулев резултат. Общият резултат за двамата е различен в отделните случаи - 10 г., когато само единият признае, 1 г., когато никой не признае, и 4 г., когато и двамата признаят. Очевидно най-добрият резултат се получава, когато двамата си сътрудничат.

Много учени търсят решение на дилемата което да доведе до максимално успешен резултат при многократно разиграване на играта, както обикновено е в реалния живот. При постоянните игри играчите получават информация за стратегиите на останалите и могат да променят собствената си стратегия, за да постигнат по-добър резултат за себе си. Често играчите осъзнават щетите от личната си рационалност и са склонни към сътрудничество в името на своето добро, което в случая съвпада и с общото.

Много експерименти на учените доказват, че най-успешната стратегия не е измамата. Дълго време най-успешната стратегия е била "каквото повикало, такова се обадило" - започва със сътрудничество, след което всяко решение повтаря последното решение на другия играч (давате предимство на пешеходците на пешеходните пътеки, но ако на вас не ви дадат предимство, и вие вече не давате). Още по-успешна обаче се оказва стратегията, при която играчът периодично сътрудничи независимо от избора на опонента (веднъж сте изчистили входа на кооперацията, спрели сте да чистите, след като сте видели, че никой друг не поема щафетата, но след известно време пак го изчиствате).

Печелившите стратегии обикновено обединяват:
(а) доброта - чистият егоизъм обикновено се наказва;
(б) липса на сляп оптимизъм - обречен е на загуба срещу мръсни стратегии;
(в) прощаване - помага при некооперативно зацикляне;
(г) липса на завист - стремежът на всяка цена да се спечели повече от опонента е пагубен.
Учените стигат до заключението, че егоистичните индивиди са склонни да бъдат добри, независтливи и да прощават заради тяхното собствено егоистично добро. Изводът от затворническата дилема [...] е, че човек в крайна сметка губи, ако действа рационално, без да се съобразява с действията на другите и без да си сътрудничи с тях.

Проблемът на българите идва от факта, че преобладаващата част от тях не са склонни да си сътрудничат, което се доказва в много изследвания. Повечето българи за разлика от повечето западноевропейци са убедени, че животът е игра на нулева сума - не вярват, че сътрудничеството увеличава общия резултат и че печалбата на едната страна не е непременно загуба за другата. Оттам идва и огромният натиск от всички страни за заграбване от общото. Резултатът от това е нещастен живот.

Учените твърдят, че сътрудничество се постига с компромиси, доверие и поемане на риск от предателство (защото играчът, който сътрудничи, може да понесе тежки загуби, ако другите мамят). За съжаление според тях сътрудничеството е дълъг процес.
Ако постингът ви харесва, моля гласувайте за него, за да стигне до повече хора.

Снимка: aprilbell, sxc.hu

5 коментара:

  1. Изписал си маса думи за нещо, което може да се каже с две думи. Лоши хора.
    Лоши хора сме ние, българите.

    ОтговорИзтриване
  2. Не вярвам аз на статистики.
    И не сме лоши. А глупави.

    ОтговорИзтриване
  3. Глупостта е украса за лошотията, но не и алтернатива, която да и бъде противопоставяна.

    ОтговорИзтриване
  4. Напълно съм съгласна с тази статия, реална е. Ние, българите, изобщо не сме бедни, погледнато в световен мащаб. Умни сме, но много недисциплинирани, а сътрудничеството е трудна работа.
    Не мога да преценя обаче дали сме лоши, (това е много широко определение), глупави или просто ни липсва обществена култура. В крайна сметка трябва време, за да се осъзнае от повечето хора, че добруването на всеки зависи до голяма степен от положението в обществото.

    ОтговорИзтриване