2 април 2010 г.

Кой контролира нашите решения?


Как стана така, че "тристранката" (правителството, синдикатите и работодателите) се споразумя за пакета от (анти)кризисни мерки? И защо за много хора пакетът изглежда добре, въпреки че в него има много вредни за тях мерки?

Започвам с един пример на икономиста от MIT Dan Ariely за това как The Economist стимулира читателите си да се абонират за хартиеното издание. В обява на списанието цената за електронното издание е 59 долара, за хартиеното - 125 долара, а за хартиеното плюс електронното - пак 125 долара. Dan Ariely прави експеримент като дава обявата на 100 студенти в MIT. 84% избират двойния пакет, 16% - електронното издание и стествено, никой не избира само печатното издание. "Ако има възможност която никой не иска защо не я махнат?", пита се икономистът. Маха тази възможност и се обръща към други 100 студенти. Оказва се, че много повече хора избират онлайн изданието - 68%, а двойният пакет избират само 32%.

Изводът е, че опцията, която никой не иска насочва хората към това, което The Economist иска. Защото в сравнение с възможността за печатно издание тази за двойния пакет изглежда страхотна сделка. И затова хората я избират.

Сега да се върнем в България. Как така преговарящите се съгласиха на вредни мерки като задлъжняване на държавата, временно преустановяване на намаленията на осигуровките, увеличаване на минималната работна заплата, изкривяване на данъчната система с ваучери за храна, ограничаване на достъпа до пазара на труда на работници от трети страни, държавна подкрепа на предприятия, застрашени от затваряне поради екологични причини, капитализиране на държавната "Българска банка за развитие", данъчни привилегии за избрани инвестиции, допълнителни социални субсидии и данък "лукс"? Много просто. Правителството сложи на масата за преговори възможности, които изглеждат на синдикатите и работодателите по-лоши - например вдигане на плоския данък, здравните осигуровки и ДДС, облагане на пенсиите, поемане на осигуровките от служителите в публичната администрация.

Ето и общият извод на Dan Ariely. Интуицията ни подвежда по повтарящ се, предсказуем и постоянен начин. При зрителните илюзии лесно можем да покажем грешките. При мисловните илюзии е по-трудно. Въобразяваме си че взимаме решения, но не ги взимаме наистина. Когато не знаем какво да правим избираме това, което е било избрано вместо нас. Не познаваме добре нашите предпочитания, поради което сме податливи на външни влияния. Когато градим физическият свят осъзнаваме границите. Но когато става дума за мисловния свят, когато създаваме неща като здравеопазване и пенсионна система, забравяме, че имаме граници. Ако разберем нашите мисловни граници, както осъзнаваме физическите, нищо че не ги виждаме ясно, ще можем да изградим по-добър свят.
(снимка: poptech, flickr)

3 коментара:

  1. Илюзиите са опасно нещо. Те нямат недостатъци.

    ОтговорИзтриване
  2. Йордан Петров5 април 2010 г., 23:30

    Съвършенното познание е недостижимо.
    Важно е да осъзнаем това и да се стремим да го усъвършенстваме...

    По отношение на приетите мерки - никой не знае какъв точно ще е крайния резултат, защото вземането на решения и последващите резултати са рефлексивни процеси - има зависимост между тях..

    ОтговорИзтриване
  3. Всъщност тук се включва и надеждата, че ТОВА е едниственото правилно решение, на фона на мрачните други възможности. А надеждата е само най-измамната човешка илюзия...

    ОтговорИзтриване