Кино и култура с насилие или с право на избор

От няколко месеца хора от филмовата индустрия атакуват обществото с идеята, че държавата е изоставила българското кино и го обрича на гибел. Основната им теза е, че при криза културата е последното нещо, от което трябва да се реже. Поводът е, че правителството е свило държавните субсидии за кино.

И тъй като хората на изкуството са популярни, интелигентни и убедителни, много лесно печелят обществена подкрепа за своята кауза. Но не и моята. С риск да разсърдя хора, които иначе много харесвам, ще защитя точно обратната теза. Според мен държавата, разбирайте политици, чиновници, държавен и общински бюджет, няма място в изкуството. Тоест държавните пари за култура трябва не просто да се намалят, а да спрат да се раздават.

Ролята на държавата и нейния бюджет е да плаща за публични услуги, които поради една или друга причина не могат да се поемат от отделните хора. Такива услуги са например отбраната, сигурността, решаването на спорове, законотворчеството, външната политика. Продуктите на изкуството няма причина да се финансират от държавата и нейния бюджет. Всеки човек може сам да прецени кое произведение на изкуството да потреби.

Хората имат различен вкус и различни предпочитания. Един харесва чалга, друг класическа музика, а трети джаз. Някои обожават Лили Иванова, а други Мадона. И когато държавата решава да вземе от всички нас чрез данъците и да раздаде на когото си прецени, хората се лишават от възможността да избират. На практика всеки опит на някого да накара държавата да събира пари от всички и да ги дава за кино, или, най-общо, за култура, е вид насилие и отнемане на част от свободата на всеки да направи сам своя избор.

Освен това, парите, отделени от държавата за култура и изкуство често отиват за корупционни схеми, облагодетелстващи силните на деня. Примерите за това са много, но един от последните е скандалът около посещението на министъра на културата Вежди Рашидов (един морално нечистоплътен човек, който в момента има решаващата дума къде да отиват държавните пари за култура) на кинофестивала във Венеция и финансирането на филма на Мишел Бонев.

Парите, които държавата плаща уж за култура не отиват за култура. Те отиват до тези доставчици на изкуство, които в конкретния момент са близки до властта. Смешно е да се търси каквато и да е връзка между културата в обществото и парите, които държавата отделя за култура.

Аз съм съгласен, че изкуството и културата са много важни за хората. Но част от културата е също да знаем, че искането на държавни субсидии е насилие върху хората. Много интелектуалци и артисти ни убеждават, че държавата трябва да отдели повече като дял от брутния вътрешен продукт за кино и култура. Вместо това те трябва да убеждават всеки човек, че си струва да прочете конкретна книга, да отиде на конкретен концерт, конкретна постановка, конкретен филм, или изложба.

Култура не може да се даде на сила. Надявам се българските интелектуалци и артисти да се замислят върху моралните основи на въпроса с финансирането и да се фокусират върху качеството на това, което произвеждат, вместо върху неморални и вредни обществени каузи.

Илюстрация: Gary Scott, sxc.hu