Общество на незнанието срещу общество на неосъзнатото невежество

Очевидно е, че българското общество не се справя много успешно с днешните предизвикателства. Сигурно много хора са се замисляли за причините толкова често нашето общество да взима грешни решения. Често съм писал по тази тема, а сега мога да добавя нова гледна точка.

Наскоро започнах обучение по невролингвистично програмиране (НЛП), където научих четирите етапа по стълбата на (не)компетентност:

етап 1 - неосъзната некомпетентност;

етап 2 - осъзната некомпетентност;

етап 3 - осъзната компетентност;

етап 4 - неосъзнато компетентност.

Тези етапи в случая се отнасят за овладяването на техниките в НЛП, но според мен важат за придобиването на всякакво знание. Може би драмата на нашето общество идва от заблудата къде се намираме на тази стълба. Смятаме, че сме на етап три, тоест мислим, че знаем, но всъщност сме на етап едно - не само не знаем, но и не подозираме това.

Неосъзнатото незнание не е български феномен. Философът Насим Талеб в книгата си "Черният лебед" аргументирано обяснява, че хората сме невежи, но не това е най-големият ни проблем, защото никой не може да изчете всички книги. Лошото според него е, че не осъзнаваме нашето невежество. Тоест не знаем колко малко знаем и колко много не знаем (Талеб казва, че важни са непрочетените от нас книги: "Това, което не знаете е много по-важно от това, което знаете"). И оттам постоянно грешим.    

В условията на демокрация тази склонност на хората да надценяват своето знание е голяма заплаха, защото едно невежо мнозинство (или добре организирано малцинство), което не осъзнава своето невежество може да нанесе големи поражения не само на себе си, но и на цялото общество. И, както виждаме от практиката, то го прави.

Не ме разбирайте погрешно, аз не се слагам в някакво малцинство на знаещите. По-скоро съм в малцинството, което признава своето невежество – етап 2 от стълбата на (не)компетентност.

Според мен за доброто на обществото и самите нас е добре да осъзнаем нашето невежество и да спрем да упражняваме насилие върху останалите, налагайки им чрез инструментите на демокрацията личното си виждане за света. Нека оставим всеки свободно да прави своя личен избор (стига да не отнема от свободата на останалите) и да поема отговорността си за него.

На практика това означава държавата да излезе от икономиката и личния живот на хората. Много българи например си мислят, че държавата или някакви експерти знаят колко трябва да е минималната работна заплата, с което всъщност увеличават безработицата. Те си мислят, че държавата или някакви здравни експерти знаят какви трябва да са цените на здравните услуги, което предизвиква хаос и корупция в здравеопазването. Те си мислят, че държавата и някакви нейни експерти имат достатъчно знание, за да интервенират на различни пазари в полза на „слабите”, но всъщност със своите регулации вредят на всички. Подходящи примери са дейността на ДКЕВР на енергийния пазар и на Министерството на труда и социалната политика на пазара на труда.

За подобни заблуди помагат и брюкселските клишета, като „изграждане на общество на знанието”. Ако искаме да просперираме, в известен смисъл трябва да градим точно обратното - общество на незнанието, или общество на осъзнатото невежество, което уважава правото на свободен избор на всеки българин.     

Илюстрация: sxc.hu, svilen001