Липсващият глас в „уличното пространство”

Аз, както и Ралица Ковачева, обикновено се информирам с четене, а напоследък – повече с гледане и слушане, за да разбера какво се случва в „уличното пространство”, както умишлено или поради лапсус, го нарече един от интервюираните протестиращи.

Гледам и слушам първо, обичайните медийни герои – политиците и държавниците. Второ, неправителствените организации с идеална цел – социолози, политолози, социални антрополози, психолози и икономисти - хората, на които обикновено се дава думата, за да предложат на публиката своите разкази за случващите се промени в сложния и динамичен свят, който все по-малко хора могат да разберат без външна помощ. Трето, „четвъртата власт” – журналистите, които анализират процесите и имат капацитета да предложат свои разкази за реалността. Четвърто, представители на шоу бизнеса, за които всяко появяване пред прожекторите, независимо по каква тема, е безплатна реклама. И петата група е тази на протестиращите - „обикновените хора”, както елитът обикновено ги нарича, сега са значително по-силно представени от обичайното. Те се превърнаха в основните герои, особено след като много от тях разбраха, че вината за скъпия ток не е на ЕРП-тата, а на правителствата.

Гледайки и слушайки, забелязах, че в публичното пространство липсва може би най-важната част от обществото – автентичният бизнес. Не говоря за бизнеса, който се е присламчил до правителството, което и да е то, и печели чрез корупционни схеми - разбира се, че този бизнес ще се скрие точно сега, за да не се превърне в цел на протестите. Говоря за бизнеса – малък, среден и голям - който страда най-силно от лошата среда и монополите. Това са хората, които създават реалните блага, дори по време на протестите, правили са го преди това, в тежки условия, и, най-вероятно, ще продължават да го правят и в бъдещето.

Предприемачите и топ мениджърите от автентичния бизнес (независимо дали собствениците са българи, или чужденци) са мачкани и рекетирани отвсякъде – от политици, от бюрократи, дори и, най-общо, от обществото, което обикновено приема предприемачите и компаниите, особено успелите, за виновни по презумпция и очаква от тях постоянно да откупват „греховете” си с дарения.

А точно на тези хора се крепи икономиката. Те поемат рисковете да инвестират и следват мечтите си въпреки безбройните препятствия, те трупат знания и опит на базата на своите провали и успехи и не спират да раждат полезни идеи, те гледат на проблемите като на предизвикателства и търсят най-ефективните бизнес решения, за да подобрят живота ни, те създават работните места, те създават дохода, от който държавата отнеме над една трета, за да финансира властите, администрацията и публичните си дейности, като здравеопазване, образование, отбрана, вътрешен ред и сигурност, пенсионна и социална система, изграждане на инфраструктура.

Как никой не се сети да даде думата на предприемачи като Елена Маринова от Мусала Софт, Явор Джонев от Сирма Груп, Ивайло Пенчев от Уолтопия, Христо Илиев от AG Capital, Светозар Георгиев и Васил Терзиев от Телерик, Иван Колев от „Колев и Колев”, Станимир Каролев от „Карол”. Защо обществото не търси мнението на Сашо Дончев, собственик на „Овергаз” и издател на в. „Сега” (май единственият последователно критичен към правителството сериозен всекидневник, в който твори и карикатуристът Христо Комарницки), единственият едър български предприемач, който посмя публично да критикува властта и плати сурова цена за това. Никой не даде думата на топ мениджърите на компаниите с чуждестранна собственост, които освен че увеличиха заетостта, подобриха начина ни на живот, като внесоха нова култура, дефицитно ноухау и добри бизнес практики.

В "уличното пространство" липсва тяхната визия за България. А тези хора имат ценно знание. Те могат да разкажат на обществото какво им пречи да правят бизнес, защо не инвестират още повече, защо не наемат още повече хора и да обяснят защо заплатите в страната са относително ниски и защо от 2008 г. до сега близо половин милион българи загубиха работата си. Съответно от тях можем да очакваме работещи решения. 

Липсата на тази гледна точка изкривява дебата в „уличното пространство” и изважда на повърхността вредни идеи като национализация, изгонване на чуждестранни инвеститори, вдигане на данъци, тежки държавни регулации и протекционизъм. Гласът на разума, който прозвуча от шепа икономисти - като Георги Ангелов, Лъчезар Богданов, Георги Ганев, Десислава Николова, Красен Станчев, Владимир Каролев, Емил Хърсев – се загуби в океан от популизъм.

Време е българското общество да обърне внимание на почтените предприемачи, мениджъри и професионалисти от бизнеса. Така то ще чуе конкретни реални разкази защо е важно да има добра среда за бизнес, балансиран бюджет, стабилен валутен борд, ниски данъци, свободни пазари, последователност, предвидимост, конкуренция, прозрачност на публичните разходи и реформирани публични сфери. Ако това не стане, рискуваме обществото да се плъзне по популизма и да поведе икономиката надолу. Да, нужни са радикални промени, но те трябва да са добре аргументирани пред публиката и да водят обществото към по-добър живот.  Важно е ясно да разграничим добрите от лошите политики и да реформираме там, където има проблем. За да се случи това, трябва да чуем гласа на бизнеса. 

Илюстрация: sxc.hu, Graham Briggs