Стимули за етика и корупция в българската журналистика

В България често се чуват мнения, че журналистите са корумпирани. (Точно както се чува и за представителите на всяка друга професия - съдии, митничари, политици, държавни служители, лекари, полицаи и т.н.) Оставям настрана проблема с генерализираните твърдения и се връщам на журналистите. Защо в условията на свободен медиен пазар обществото е недоволно от журналистиката, но въпреки това етичните стандарти на медиите продължават да са на относително ниско ниво спрямо медиите, с които обичаме да сравняваме - Guardian, Economist, New Work Times, Washington Post, Wall Street Journal?

Докато бях икономически редактор във в. "Капитал" често получавах запитвания от служители на PR компании за цената на една страница интервю във вестника, или за цената на т.нар. PR текст, тоест скрита за читателя реклама. Всеки път отговарях, че няма такава цена, защото не предлагаме такава услуга, ако искат реклама да се обадят на рекламния отдел, не на редакцията. PR специалистите оставаха много изненадани. Беше очевидно, че не са чували нещо подобно от други медии.

Преди няколко години когато бях главен редактор на българските издания на Economist от голяма PR компания ми се обадиха и поканиха журналист от медията на събитие на техен клиент в чужбина, който поема всички разходи за пътуването и престоя. Казаха, че канят общо 40 журналисти. Аз им обясних, че мога да приема поканата единствено ако те приемат, че нямам задължение да пиша статия, а ако пиша, нямам ангажимент да бъде положителна. Те отговориха, че ще ми се обадят допълнително. Когато се обадиха казаха, че за тяхно огромно съжаление местата вече са заети. Скоро след това в десетки медии имаше горе-долу една и съща позитивна статия за въпросния клиент, разбира се, без изрично да е посочено, че става дума за, на практика, платен текст.

Наскоро имах възможност да попитам какво правят във Forbes при следния случай: банка кани журналист от медията на събитие в чужбина като покрива всички разходи; събитието е интересно и ще бъде полезно от журналистическа гледна точка. "Отхвърляме поканата", каза без дори да се замисли Том Пост, един от двамата управляващи редактори на Forbes. Обясних му, че в България върхът на етиката е преди да се приеме поканата и двете страни да са наясно, че не се поемат никакви ангажименти за текста. Попитах го защо постъпват така и отговорът ме изненада още повече. Той не се позова на етичния им кодекс, нито каза, че така е морално, или че дължат това на читателите. Каза ми, че ако приемат поканата и това стане публична информация, читателите ще загубят доверието си в списанието, а в медиите доверието е най-важно, без доверие медията изчезва.

Тоест читателите на Forbes биха наказали неетично поведение на медията и нейните журналисти. А сега да се замислим какъв ефект ще произведе излизането на подобна информациа в България. Колко човека ще спрат да четат/гледат/слушат дадена медия, ако разберат за случай на неетично поведение? Според мен не много. Няма критична маса от българи, която да реагира и накаже неетичните медии. Дори напротив, много българи насърчават неетичната журналистика като четат/гледат/слушат медии, които са загърбили дори базисните етични стандарти, да не говорим за някакво световно ниво.

Това което широката публика вероятно не знае е, че има журналисти, които от години се борят за повишаване на етичните стандарти в българската журналистиката, включително за отношенията между издателите и редакцията. Те са постигнали немалко успехи. Но тези журналисти не са много, защото каузата е много рискова - могат да останат без работа, или, най-малкото, да не получат повишение, защото са неудобни на шефовете и издателите. Трябва да си голям идеалист, много добър журналист и да си сигурен, че имаш добри алтернативи ако си загубиш работата, за да поемеш този риск. При това с ясното съзнание, че може да се постигне само частичен успех и каузата е обречена на провал в общество, което не възнаграждава етичното поведение и не наказва корупцията. Затова повечето български журналисти и медии ще си останат корумпирани дотогава, докато обществото отхвърли корупцията в медиите не само на думи, но и чрез своето поведение.

Икономика на измамите: полицейската държава срещу библията

В презентация на конференция на TED поведенческият икономист от MIT Дан Ариели представя своите изводи от поредица експерименти със студенти, които е правил, за да установи какво стимулира хората да мамят повече и какво ги стимулира да са по-честни:

"Много хора, които имат възможност да мамят го правят, но мамят малко. Хората имат праг на измама, в който се чувстват добри, въпреки че мамят. Когато им се напомни за морал, мамят по-малко, включително, ако атеисти се закълнат върху библията, че няма да мамят, или студенти обещаят да спазват университетския код на честта, който дори не съществува. Когато има по-голямо разстояние до същността на измамата, например не става дума директно за пари, а за жетони, които по-късно могат бързо да се заменят за пари, измамите се увеличават. Ако виждаме измами около нас, в нашата група, мамим повече. Това обяснява измамите на Уол Стрийт. Но ако мами някой от друга група, с която не искаме да ни свързват, се появява чувството за почтеност."

Това изследване доказва, че Бойко Борисов няма да има успех срещу корупцията. Залавянето и наказването на корумпираните е някакво възмездие, но няма да реши проблема с тоталната корупция в държавата. Според мен най-доброто решение са реформите. Повечето публични български системи в момента са изградени така, че да стимулират корупцията. Например здравната система.

Според Ариели едно от възможните решения е библията. Може би печелившата идея за България ще се окаже доста проста: всяка сутрин служителите в публичната администрация да се заклеват върху библията (или етичен кодекс) пред портиера, че няма да мамят.

Ако имате други идеи за справяне с корупцията в България на базата на изводите от изследването на Ариели, може да ги споделите в коментарите под постинга.

Ако постингът ви харесва, моля гласувайте за него, за да стигне до повече хора.

Снимка: poptech, flickr

Една корупционна идея на министър Росен Плевнелиев за раздаване на земя

Министърът на регионалното развитие и благоустройството Росен Плевнелиев предлага държавата да подарява земи на световни компании за нови производствени мощности:

"За символичния един долар можем да предоставяме буренясали терени, върху които нищо не се случва в последните двайсет години", каза министърът. По думите му земята няма стойност, имат стойност фабриките и заводите, построени върху нея, и работните места.

Идеята е безумна. И съм много изненадан, че я предлага Росен Плевнелиев, един от най-смислените министри в това правителство. Тя е дискриминационна спрямо всички, които не са "световни компании за нови производствени мощности", включително българските компании. В същността си предложението е също толкова сбъркано, колкото и широко разпространените националистически идеи българските компании да имат привилегировано положение спрямо чуждестранните и забраната чужденци да купуват българска земя .

Земята има стойност. И стойността на всяко парче земя може да се разбере като се пусне за продажба на прозрачен и отворен за всички публичен аукцион. Може да се окаже, че е един долар, или пък 1000 долара. Пазарът ще покаже стойността.

Раздаването на практически безплатна земя представлява нелоялна конкуренция спрямо всички компании, които са си купили земята, за да правят бизнес върху нея. Така се нарушава и принципа за равенство пред закона.

Правителството уж се бори срещу корупцията, а това е поредната му идея, която стимулира корупцията. Когато се създават подходящи условия за корупция никакви показни полицейски акции не могат да я спрат.

Реалният проблем на бизнеса в България в момента не е високата цена на земята, а бюрокрацията, корупцията, престъпността и безумното и непоследователно управление на Бойко Борисов. Там трябва да се фокусира правителството, вместо към търсенето на нови корупционни схеми.
Илюстрация: Gabriella Fabbri, sxc.hu

The Economist: Внимавайте какво си пожелавате

"Внимавайте какво си пожелавате, защото може да го получите". Така започва текст на The Economist за битката, която "якия бивш полицейски шеф" Бойко Борисов и "хардлайнера" Цветан Цветанов водят срещу корупцията. Най-общо, изданието изразява притеснение, че няма кой да ни пази от тези, които ни пазят. Ето какво разбират за България читателите на The Economist и потенциалните инвеститори:

Полицията организира зрелищни арести, но няма осъдени.

Съдебната система не работи и няма върховенство на закона.

Има полицейска държава.

ЕС, който доскоро се е опитвал да помага за реформирането на съдебната система, вече се е предал.

Публичната администрация е парализирана.

Журналистите са изложени на външен натиск и влияние.

Телевизионните новини приличат на реклама на гангстерски филм.

Този стил на управление допада на обикновените българи.

Снимка: Troy Newell, sxc.hu

Иван Кръстев за корупцията, борбата с корупцията и реформите

Може би заради кризата, политологът Иван Кръстев все по-често говори за икономика. Понякога не особено успешно, например в интервюто му за в. "Култура" от началото на годината, което предизвика критични бележки на макроикономиста Георги Ганев (който е програмен директор в създадения и ръководен от Кръстев Център за либерални стратегии). Или интервюто за в. "Труд" от есента на миналата година, в което политологът твърди, че сегашната криза е по-тежка от тази през 1997 г. - теза, която много лесно може да се обори с данни.

Последното му интервю за "Труд" също съдържа тези, с които не мога да се съглася, например, че липсват нови идеи. Но както винаги е много интересно. Ето някои избрани цитати:

Президентът обяви националната сигурност и енергетиката за свои приоритети. Резултатът е, че точно тези сектори се превърнаха в символ на мегакорупция.

Желанието на кабинета да разчисти помийната яма на прехода е похвално.

Съсредоточаването на цялата власт в службите за сигурност е не просто нелогично, но и опасно.

Мисленето на службите не може да бъде модел за реформаторско управление.

Преодоляването на корупцията е труден и дълъг процес - комбинация от повече контрол, но и повече конкуренция. В момента ударението е поставено върху контрола и не се използват достатъчно инструментите на конкуренцията.

Правителството започва да губи подкрепата на бизнеса и градската средна класа, а тя е ключова за едно успешно управление.

Всяка промяна има нужда от критична маса хора, които да я подкрепят активно. У нас през последните 20 г. много от тези, които искат промяна, решиха да сменят страната, в която живеят, а не да променят страната, в която са родени.

Страх ме е, че сме изгубили критичната маса от хора, които искат промяна и са готови да участват в нея. Постепенно се превръщаме в публика на собствения си живот и нямаме право да се сърдим, че политиците се държат с нас като с публика - предпочитат да ни забавляват, вместо да ни управляват.